ВЪЗНИКВАНЕ И РАЗВИТИЕ НА УПРАВЛЕНСКАТА НАУКА

1. СЪЩНОСТНА ХАРАКТЕРИСТИКА НА УПРАВЛЕНИЕТО

А. Понятие за управлението - управлението е твърде често употребявано понятие както във всекидневната практика на хората, така и в икономическите, социалните, техническите, технологическите и други среди. С други думи, управлението има универсално проявление.

Най-общо управлението е процес на въздействие от страна на управляващите върху управляваните, за да могат да бъдат постигнати предварително набелязаните цели, като по този начин се съгласува съвместната дейност на хората. 

По-конкретно е управлението е съзнателно въздействие на управляващия субект (човека) върху управлявания обект (хора, природна среда и т. н.) във връзка с направляването и координирането на протичащите процеси с цел постигане на набелязаните (прогнозирани, планирани) резултати в най-кратки срокове, с най-малко нежелателни отклонения и с минимални средства. 

Управлението възниква и се развива като потребност от съгласувани действия във връзка с получаване на очакваните резултати от дейността на конкретен човек. Тук на преден план се поставя съгласуване на собствените действия, стремеж към постигане на определен резултат, отчитане особеностите на средата за реализиране на поставената цел, систематизиране и подготовка на определени усилия. Всичко това изисква подбор на конкретни действия, тяхното непрекъснато обвързване с поставените цели и т. н. 

Колкото и да се поддържа тезата, че възникването и развитието на управлението се свързва с конкретната дейност на хората, безспорно е, че именно съвместната дейност на хората е основната причина за поява на управлението, т. е. управленският процес се определя от това влияние. С усложняването на труда се достига до идеята, че индивидуалната дейност на хората не може да даде такива резултати, както съвместната им дейност. Това налага тя да се координира, да се управлява, тъй като в противен случай всеки ще действа съгласно своите виждания, своите интереси и общата поставена цел няма да бъде изпълнена. 

Човек може да управлява както себе си, така и другите. Това той може да прави:

а) Съзнателно, като обмисля своята дейност;

б) Интуитивно (подсъзнателно).

При съвременните условия акцентът следва да се поставя на първия начин. От гледна точка на философията управлението се свързва с движението на материята, което се подчинява на обективни закони. В случая управлението се отнася до привеждане на явленията в съответствие с обективната закономерност, характерна за даден момент и среда. Използваните знания от философията са от изключително значение при изясняването на управлението на системите. Независимо от вида и характера на системата управлението е присъщо за нея, т. е. не може да съществува система без управление. В зависимост от средата, в която се осъществява, управлението може да се разглежда по отношение на:

- неживата природа;

- живата природа (биологичното разнообразие);

- технико-технологическите системи;

- социалните системи;

- околната среда. 

Според утвърденото мнение в науката за управлението мениджмънтът представлява разновидност на стопанското управление, и то най-вече при пазарни условия. В превод от английски език, според една от най-утвърдените дефиниции, management означава да управляваш или да бъдеш управляван, а също така и хората, които управляват бизнеса. Той се появява със започване на промишлената революция в Англия (ХVІІІ–ХІХ век). Мениджмънтът предполага икономическа свобода на хората, използване главно на икономически методи на управление и вземане на самостоятелни решения въз основа на икономически критерии. Той се свързва главно с дейности, в името на които се правят разходи и се получават приходи. Ето защо мениджмънтът се свързва най-вече с фирмената дейност. 

Според Питър Дракър мениджмънтът се изгражда въз основа на следните основни принципи:

А. Мениджмънтът се занимава с човешките индивиди. Негова задача е да направи хората способни за съвместна работа, силните им страни – ефективни, слабостите им – без значение;

Б. Мениджмънтът е залегнал в нашата култура поради това, че се занимава с обединяване усилията на хората при съвместно начинание;

В. Всяко предприятие предполага наличието на привързаност към общи цели и общи ценности. То трябва да има прости, ясни и обединяващи цели;

Г. Мениджмънтът трябва да предоставя възможности на предприятието, на всеки негов член да се развива и расте в съответствие с промените в потребностите и перспективите. Всяко предприятие представлява една обучаваща институция;

Д. Всяко предприятие се състои от хора с различни умения и знания, извършващи различен вид дейности. То трябва да бъде изградено върху комуникацията между тях и личната им отговорност;

Е.Ефективността на предприятието се свързва с положението му на пазара, иновационната дейност, производителността, развитието на кадрите, качеството, финансовите резултати. Ефективността трябва да бъде вградена в самото предприятие и в мениджмънта му. Тя трябва да се измерва или поне да се оценява и постоянно да се подобрява;

Ж. Резултатите от дейността на всяко предприятие съществуват само извън него. Вътре в него съществуват само разходи. 

Под понятието мениджмънт може да се разбира:

- Система от функции, които се изпълняват в дадена организация;

- Съвкупност от управленски дейности в условията на пазарното стопанство;

- Управление на самостоятелни направления на човешката дейност;

- Група от управляващи, които имат необходимата компетентност и властнически правомощия да вземат независими управленски решения;

- Съвкупност от знания и умения, които дават възможност на хората да осъществяват управленския процес;

- Учебна дисциплина – за първи път въведена в САЩ през 1881 г. 

Б. Характеристики на управлението - за придобиване на по-ясна представа за управлението е необходимо да се посочат (макар то да се влияе от сферите, където се реализира, е възможно да се посочат някои по-важни, универсални характеристики):

Управлението е обективно необходим процес, тъй като без него е невъзможно съществуването на каквато и да е система.

Управлението представлява вид въздействие от страна на субекта върху обекта на управление. При тази характеристика могат да се посочат два основни момента:

- въздействието е от страна на субекта на управление върху обекта, а не обратното. Макар че, за да осъществява ефективно въздействие, субектът на управление трябва да разполага с информация за състоянието на обекта, т.е. необходима му е обратна връзка. В управлението ролята на обратна връзка играе управленската функция “Контрол”

- всяко управление представлява вид въздействие, но не всяко въздействие е управленско 

Управлението е осъзнат процес, тъй като управляващите предварително са осъзнали и избрали управленското въздействие. То е плод на разума, а не на инстинкта и емоциите.

По своята сила управлението е слабо въздействие (само информационно), но пораждащо силен ефект.

Управлението е активен процес. То не е пасивно съзерцание на действителността, а е активна намеса от страна на субекта на управление в развитието и функционирането на обекта. Субектът на управление се стреми да промени обекта съгласно своите виждания, своите разбирания.

Управлението е винаги свързано с постигането на цели. В името на тези цели се осъществява управленският процес – хората се стремят да постигнат определени цели, които сами са си поставили или друг им ги е поставил, да реализират свои намерения, да удовлетворят свои потребности, да достигнат определени резултати. Определянето (формирането) на целите се явява решаващо по отношение на управлението.

Управлението е планомерен процес, тъй като е винаги свързано с бъдещето, с постигане на някакви предварително набелязани цели (резултати). За тяхното постигане субектът на управление (управляващите) трябва да планира (прогнозира) целия управленски процес– конкретните изпълнители, начина на протичане, необходимите ресурси, срокове и т. н.

Управлението е типично човешка дейност – най-сложната, творческа дейност, изискваща висока професионална подготовка на управляващите. Напоследък в литературата се появиха мнения, главно от хора, които се занимават с автоматизирани системи за управление, че тази характерна черта не е валидна.

Управлението е конкретен процес. Няма управление въобще, то винаги е свързано с конкретни обекти.

Управленският процес е информационно въздействие върху обекта. От тази характеристика може да се проследи огромното значение, което има информацията за управлението. Не случайно всяка една организация си поставя основна задача да разполага със съвременни технически средства, които да доставят нужната информация.

Управленският процес е ограничен във времето и пространството. Времевите граници на управлението са управленските цикли, докато пространствените са системите за управление.

Управлението е както прекъсваем, така е и непрекъсваем процес. Той е прекъсваем, защото се осъществява в управленски цикли, а е непрекъсваем, защото след един управленски цикъл започва друг. 

В. Видове и форми на управлението - управлението съществува в различни видове и форми. Класификацията, която може да ги групира, е въз основа на различни критерии: 

В зависимост от месторазположението на органите за управление то бива:

- Външно - системата за управление има два ясно обособени елемента – управляваща система и управлявана система, т.е. управленските органи са самостоятелни и не влизат в обхвата на управляваната;

- Вътрешно - характерно, че управленското въздействие се формира вътре, в самата управлявана система. Управленските органи, осъществяващи управленското въздействие, влизат в състава на управляваната система.

Разделението на управлението на вътрешно и външно е твърде условно. Това разделение се прави главно във връзка с изучаването на управленския процес. 

Според месторазположението на управленските органи на йерархическата стълбица и съдържанието си управлението бива: 

- Стратегическото управление - определя главната цел, стратегията на развитие на организацията. Осъществява се най-вече от мениджърите от висшето управленско равнище.

- Текущото управление - ориентира се към решаването на текущи задачи, свързани с тактиката и политиката на организацията. То е предмет на дейност преди всичко на управляващите от средното управленско равнище.

- Оперативното управление - представлява конкретизация на управлението в пространството и времето. В основата му стои изработването на конкретни управленски решения, отнасящи се до производството, планирането, контрола вътре в организацията. С него са ангажирани мениджърите от оперативното равнище. 

В зависимост от реакцията на обектите, към които е насочено управленското въздействие, самите обекти биват:

- Управляеми - тези, на които управляващите могат да влияят; 

- Неуправляеми - такива обекти, върху които управляващите практически не могат да влияят. 

И тази диференциация има условен характер, тъй като при промяна на управленските подходи, принципи или методи е възможно неуправляемите обекти да се превърнат в управляеми. 

Според начина, по който се осъществява, управлението бива:

- Управление по отклонение - управляващите чрез обратна връзка получават информация за допуснатите отклонения. В случаите, когато те са нежелателни, тогава управляващите коригират своите управленски въздействия, т.е. управлението се осъществява на базата на отклонения.;

- Ситуационно - управляващият субект формира управленските въздействия в зависимост от ситуацията, става реч за т.нар . ситуационно управление. Конкретната ситуация може да бъде резултат както на промени на вътрешната среда, така и на влиянието на външни фактори.

- “Твърдо”- определящи са властническите правомощия. Управляващите не се съобразяват с мнението на другите. Те се ръководят само от своите виждания, от своите позиции. На практика не използват информация за състоянието на обекта на управление чрез обратна връзка. Такова управление се свързва с авторитарния стил на управление. 

- Либералното (демократичното) управление - тук мнението на другите не само се зачита, но те вземат участие при изработването на управленските решения. Властническите правомощия остават на заден план. Управляващите се стремят да бъдат лидери сред управляваните. Това управле-ние се свързва с демократичния стил на управление. 

Б. А. Райзберг предлага схема за структуриране на видовете управление в икономическата система. Използвайки тази схема, според вида и типа на субекта на управление, управлението бива:

- Ииндивидуално - властническите пълномощия са съсредоточени в едно лице, което реализира принципа на единоначалието. Управленските решения се вземат от него и са задължителни за подчинените;

- Колективно - управляващият субект е колективен орган, който изработва управленските решения, като се съобразява с околните;

- Международно - от оторизирани международни организации и органи – банки, фондове и др.;

- Държавно;

- Муниципално;

- Ведомствено;

- Собственическо - от собственика на фирмата, предприятието. При него собствеността върху средствата за производство му дава право да осъществява управление върху обекта. В световен мащаб такова е управлението до края на 19 в. до настъпването на епохата на мениджмънта;

- Упълномощаващо - по различни причини едрите собственици се отделят от управлението на собствените си фирми поради:

• практическата невъзможност едно лице да управлява големи структурни единици;
• необходимостта от специализация на управленския труд;
• изискванията за висок професионализъм;
• участие на едрите собственици в политическия живот и т.н.

За упълномощаващото управление е характерно, че управляващият не е собственик. Това управление се свързва с мениджмънта. Управленският процес се осъществява от специално подготвени за това лица, наречени мениджъри. Те са упълномощени от собствениците да управляват чрез различни закони или договори. 

В зависимост от вида на управлявания обект управлението може да се диференцира в следните групи:

- На световната икономика - характерно, че управлението се свързва с икономически процеси и явления, които протичат в няколко страни или в целия свят;

- На националното стопанство - за да се реализира то, е необходимо страната да има ясно определена стратегия за развитието му;

- На секторите на националното стопанство - индустрия, земеделие, транспорт и др., следва да съдейства за балансирано развитие на всеки сектор; 
- Отраслово (браншово) управление;

- На предприятието (фирмата) - управлението на предприятията (фирмите) е свързано с видовете търговци. 

В зависимост от типа на управленското въздействие, което оказва субектът на управление върху управлявания обект, управлението бива:

- Централизирано управленските решения се вземат на висше управленско равнище. Те почти не се съобразяват с вижданията на по-долустоящите в йерархическата стълбица. Взетите решения са задължителни за всички подчинени.;

- Децентрализирано - изградено на базата на участието на изпълнителите при разработването на варианти за решения. Зачитат се мненията на широк кръг лица, което е предпоставка за избягване на грешки и за вземане на обосновани решения. 

В. Целта на управлението - да се повиши равнището на насоченост, на организираност, което да осигури най-доброто развитие на цялата система от гледна точка на настоящето и бъдещето. Тук възниква въпросът: “Какво представлява оптималното управление?”

Оптимално е това управление, което води до преминаване на управленската система от изходното състояние в желаното, като не се допускат нежелателни отклонения, целта се достига в най-кратък срок и с минимални разходи, като се спазват съответни ограничителни условия (закони правилници и т. н.). При неговото определяне следва да се отчита и факторът време. На практика всички характеристики на оптималното управление не могат да се постигнат едновременно. А това означава, че такова управление не може реално да се изгради. То обаче е потенциал (идеална представа), към който следва да се стремят управляващите. Дадено управление може да бъде оценено толкова по-високо, колкото е по-малка разликата между него и оптималното. 

Г. Подходи за разглеждане на управленския процес:

Функционален - според функционалния подход управленският процес представлява съвкупност от взаимосвързани основни управленски функции. Те отразяват чертите на управленския процес.;

Кибернетичен - кибернетичният подход се свързва с Норберт Винер, който е основоположник на “Кибернетиката”. Тук управлението се разглежда преди всичко като информационно въздействие и взаимодействие. Този подход е изграден на базата на общите закономерности на кибернетиката, разглеждаща управлението като информационен процес. Чрез него се търси възможност да се разкрие връзката между структура и система. С други думи, цели се с промяна на структурата да се влияе благоприятно върху поведението на системата.

2. РАЗВИТИЕ НА УПРАВЛЕНСКАТА ПРАКТИКА И НАУКА

Управленската практика, за разлика от управленската наука, има твърде дълга история – от създаването на човечеството до края на XIX в. В началото не се отделя специално внимание на управленските дейности, а те се изпълняват заедно с изпълнителските. По-късно се проявява диференциация на управленски и изпълнителски дейности, за да се достигне в края на периода, когато се забелязват определени управленски знания въз основа на опита на хората, занимаващи се с управление. Те обаче не са систематизирани в научни теории и закони. 

А. ДОНАУЧЕН ПЕРИОД - първоначалните сведения за развитието на управлението трябва да се търсят в:

Първобитнообщинния строй - тогава хората са се подчинявали на волята на други лица доброволно, защото последните са притежавали редица по-ценни от тях за времето си качества като ловкост, бързина и др. Така те са считали, че много по-лесно могат да оцелеят в суровите условия на обкръжаващата среда. Управляващите през този период са известни като естествени лидери. Лидерството се свързва не само с трудовата дейност на хората, но и с всяка съвместна дейност. Процесът, при който хората се подчиняват доброволно на волята на други лица (липсва принудата), се нарича самоуправление.

С развитието на производителните сили започват да се появяват и излишъци, които управляващите са искали да запазят за себе си. Така закономерно се появява властта, която се свързва с принудата. Чрез нея хората се разделят на управляващи и управлявани. Властта се явява като неизменен атрибут на управлението. С развитието на обществото непрекъснато се натрупват определени управленски знания и се създават предпоставки към края на този период за разделяне на изпълнителския от управленския труд. Все още обаче управлението не е поставено на научна основа.

Древните държави като Египет, Китай, Елада и Рим - не само като степен на развитие, но и като форма на организация. В Рим се използват такива понятия като владеене, разпореждане, ползване, които са основа на известното и досега Римско право. През вековете отпечатък върху развитието на управленската практика поставя военното дело. Не е случайно, че за първи път организационно-управленските структури се появяват в армията и след това са заимствани от цивилните организации. Значително на по-късен етап самото обществено-икономическо развитие задълбочава нуждата от управленски знания, които да бъдат систематизирани в научни теории. С други думи, създават се всички необходими предпоставки за това, като някои по-важни от тях са:

а) Промишлената революция, слагаща край на занаятчийското и манифактурното производство;

б) Развитието на свързани с управлението области – математика, социология, психология, икономика, инженерни науки и т. н.;

в) Концентрацията на капитала;

г) Уедряването на производството;

д) Разширяването на пазарите;

е) Научно-техническите открития, водещи до внедряването на качествено нови технически средства, нови производства, нови технологии и нова организация (електропроводът, двигателят с вътрешно горене, светотехниката, паро - и хидроенергията, изкуствените влакна, електрометалургията и др.);

ж) Развитието на комуникациите (телефонни връзки, радиотехника) и т.н. 

Промишлената революция – през периода се променя съществено и цялостният живот на хората. Производствените мощности нарастват, произвеждат все повече стоки, а разходите намаляват. Скъсява се времето за транспортиране на стоките от производителите до пазара. Окрупняването на предприятията наред с техните положителни черти има и редица недостатъци. Като основен техен недостатък може да се посочи, че на практика не е възмож-но едно лице самостоятелно да организира и контролира работата на останалите. Нещо повече, липсват обучени хора, които могат да управляват при такава ситуация. Ето защо се появява нуждата не само от управленски опит, но и от управленски знания. Макар че през този период не може да се говори за ясно изградени такива. 

През периода редица напредничави в своите разбирания хора се занимават с управленски проблеми. Един от тях е Робърт Оуен (1771 – 1858). Произхожда от занаятчийско семейство. Оуен разбира високата социална цена на промишлената революция в Англия. Не случайно се обръща към човешкия фактор в производството. В изказаните от Оуен постановки могат да се посочат следните приносни моменти за развитието на управлението:

– Издига значението на човешкия фактор в производствения процес до значението на материалните и финансовите ресурси;

– Основен двигател да се трудят хората ефективно е не страха от наказания, а системата за стимулиране;

– Увеличава минималната работна възраст на децата на 10 г., като забранява нощния труд при тях;

– Намалява работния ден до 10 часа;

– Стреми се да подобри условията на труд, тъй като счита, че по този начин ще се увеличи производството и ще нарасне печалбата;

– Въвежда всекидневното оценяване на работниците, като се интересува от личните проблеми на хората;

– Търси място на управляващите като балансьор между икономическите цели (нарастване на производството и печалбата) и взаимоотношенията между хората в рамките на предприятието. 

Друг управленец, свързан с този период, е Чарлз Бабидж (1792–1871). Представител на модерната английска математическа школа. Според него математическите принципи могат да се използват при управлението и по-конкретно посочва как може да се използва математиката за решаване на проблемите на неефективното ползване на съоръженията и материалите. По-важните идеи на Бабидж намират място в класическата и в количествената управленска теория. Ето някои от тях:

– Рт и специализация на работниците;

– Формиране на отделни професии;

– Определя значението на човешките ресурси за повишаване на Еф;

– Поддържа тезата, че управляващите трябва да обучават работниците;

– Търси мястото на измерването на времето, на обвръзката между нормите и системата от стимули. 

По-късно, макар и акцентирайки върху икономическата проблематика, редица учени се докосват до проблемите на управлението – Адам Смит, Дейвид Рикардо, Карл Маркс, Джон Мйнард Кейнс и др. Към края на ХІХ век се оформя инженерско съсловие, което започва да работи по управленски проблеми, което дава тласък в развитието на управлението. Някои по-известни имена тук са: Х.Таун, Фр. Хелси, Дж. Роян,  К. Барт и др.

Съществена промяна търпи през времето и организацията като основна характеристика на управлението. Ето някои по-съществени различия

Сравнение между старата и съвременната организация

СТАРА ОРГАНИЗАЦИЯ	СЪВРЕМЕННА ОРГАНИЗАЦИЯ
Малък брой на големите организации и липса на крупни	Голям брой на изключително мощните крупни организации
Относително неголямо количество на управляващите и липса на практика на мениджъри от средно равнище	Голям брой мениджъри, в това число и от средно равнище
Управленският труд често пъти не е диференциран от изпълнителския	Управленският труд е точно обособен и ясно са очертани управленските групи
Възможността за упражняване на управленски труд е следствие на приемственост или по пътя на силата	Възможността за упражняване на управленски труд е следствие на компетентност със съблюдаване на законност и ред
Малък брой на хората, които са способни да вземат важни управленски решения	Голям брой на хората, които са способни да вземат важни управленски решения
Акцентът се поставя върху заповедите и интуицията и рационалността	Акцентът се поставя върху колективната работа

През този период съществена промяна търпи и трудът на хората, в т. ч. и управленският труд. Във връзка с обособяването на управленския труд и отделянето му от изпълнителския могат да се посочат следните основни етапи:

- За първия етап е характерно, че изпълнителските и управленските функции се изпълняват от едно лице, т. е. субектът и обектът на управление са едно и също лице. Това са първите стъпки на управленската практика. Свързва се с индивидуалната форма на организация.

- Разделение между управляващия субект и управлявания обект - на практика това е първото разделение на човешкия труд на изпълнителски и на управленски. Управленските функции обаче се изпълняват от собствениците. Този етап се свързва с манифактурата. 

- Осъществява се функционално разделение на труда в субекта на управление - част от управленските функции са дадени на други лица, близки на собствениците, но основните управленски функции собствениците запазват за себе си. Тук има частично освобождаване на собствениците от второстепенни управленски дейности, като те се насочват към решаването на главните, стратегическите задачи.

Етапът започва с възникването на капиталистическия начин на производство. По това време се създават множество предпоставки за изграждане на научна управленска теория. 

- Етапът на мениджмънта - започва в края на XIX в. и началото на XX в. Управлението се осъществява от мениджъри, които имат специална подготовка. През етапа възникват редица управленски школи. 

Б. НАУЧЕН ПЕРИОД В РАЗВИТИЕТО НА УПРАВЛЕНИЕТО - в развитието на управленската наука са правени редица периодизации. Една от най-сполучливите е направена от М. Мескон, М. Альберт и Ф. Хедоури. Според тях могат да бъдат посочени следните управленски школи и периодът, през който те функционират:

А. Школа на научното управление (1885 – 1920 г.)

Б. Класическа (административна) школа (1920 – 1950 г.)

В. Движение “Човешки отношения” (1930 – 1950 г.)

Г. Поведенческа (Бихейвиористична) школа – след 1950 г.

Д. Количествена школа – след 1950 г. 

1. Школа на научното управление  

Развитието на управленската наука се свързва с името на Фредерик Тейлър (1856–1915). Той е основоположник на т.нар. “Движение за научна организация на труда”. Тейлър си поставя задача да формулира принципи за рационална организация на труда и управлението. Неслучайно “Тейлъризмът е смятан за олицетворение на капиталистическата стратегия в управлението”. Предложенията на Тейлър за научното управление са разработени главно в двете му монографии “Управление на предприятието” (1903) и “Принципи на научното управление” (1911). Той се заема да докаже, че “най-доброто управление е истинска наука, основаваща се на точно определени закони, правила и принципи”. Според него фундаменталните принципи на научното управление следва да бъдат приложими от елементарната човешка дейност до работата на големите компании. В своите изследвания Фр. Тейлър поставя основна задача на управлението да създаде възможности за максимална печалба на собствениците на предприятията, но заедно с нея и значително подобряване благосъстоянието на заетите в тях. Той има и едно твърде важно качество, че успява да популяризира и представи своите виждания по управление по популярен и разбираем не само за бизнесмените, но и за широката маса начин. В цялостното творчество на Тейлър могат да се намерят много приносни моменти за развитието на управленската наука. В настоящото изложение ще се опитаме да посочим някои от тях. 

В “Принципи на научното управление” Тейлър обосновава следните управленски принципи:

– Събирането и систематизирането на традиционните знания на работниците и тяхното превръщане в наука;

– Разработването на теория за всеки елемент на човешкия труд, което ще замени предишната вяра в емпиричните знания;

– Научният подбор и обучение на работниците;

– Осигуряването на “енергично сътрудничество” на управата с останалите така, че целият трудов процес да се подчини на очертаните научни принципи.

Още в “Управление на предприятието” Тейлър стига до извода, че управлението трябва да съдейства за високо заплащане на работника и ниски производствени разходи за работодателя. Тук той съвсем правилно намира мястото на производителността. В тази връзка издига принципа, че високата работна заплата осигурява евтина продукция.

От този принцип могат да се направят някои изводи:

- Тълкуването на принципа означава, че следствие на по-високата работна заплата хората ще бъдат мотивирани да се трудят по-ефективно (с по-голяма производителност на труда), ще произвеждат по-голям обем продукция (при равни други условия), в резултат на което разходите на единица продукция ще намалеят, а това означава, че би следвало да намалее и нейната цена, т. е. ще се произвежда по-евтино;

- С този принцип се поставя основата на едно много важно неравенство, което задължително следва да се използва при управлението на икономическите системи, а именно темпът на нарастване на производителността на труда трябва да бъде по-голям от темпа на повишаване на работната заплата.

Тези управленски принципи Тейлър свързва и с останалите:

– Работната заплата трябва да се плаща на човека, а не на работното място;

– Установяването на разценките трябва да бъде основано на точни знания, а не на догадки;

– Разценките, основани на точни знания, да са еднообразни и справедливи;

– Следствие на тези разценки работниците да получават по-висока заплата, а това ще премахне причините за умишлено забавяне на работата от тяхна страна, като в крайна сметка се създадат общи интереси между работници и собственици и т. н. 

В процеса на своите наблюдения стига до извода, че в работата на работниците има твърде много непроизводително време, т. е. те не се трудят ефективно. Ето защо той се стреми да премахне това време, като за първи път стига до идеята, че трудът трябва да се нормира, и предлага да се използва методът на хронометража. Всеки изпълнител много добре трябва да познава както отделната операция, така и целия процес. Това Тейлър свързва както със системата на заплащане, така и с обучението. При съставянето на нормите той се ръководи от най-сръчния, най-добрия работник, като в крайна сметка се повишава интензивността на труда. Поради тази причина Тейлър дълго време е бил критикуван. 

Ф. Тейлър защитава идеята за поделяне на отговорността между управляващите и управляваните. Първите ръководят процеса, докато вторите носят отговорност за фактическото изпълнение на работата. Той критикува линейната организационно-управленска структура и на нейно място поставя функционалната. Това означава, че работникът ще получава заповеди от функционалния си ръководител. Диференцира властта на йерархична и функционална, като обособява специализирани звена, осъществяващи една или няколко, но задължително сродни функции. 

Тейлър стига до извода, че във връзка с ускоряване процеса по изработване на управленските решения трябва да се реализира т.нар. йерархичност на информацията, т.е. той счита, че всяко управленско равнище трябва да отсява не-нужната информация и до висшето управленско равнище следва да достигне ин-формация в минимален обем, но с богато съдържание, за да могат да се изработват обосновани управленски решения. 

Ф. Тейлър поставя основите на основните управленски функции, но не ги разработва 

Друг представител на Тейлъровата школа е Харингтън Емерсън (1853 – 1931). В своята работа той поставя акцента върху производителността, като я счита за основен във връзка с усъвършенстване на организацията. Освен това той извежда това понятие и го поставя на по-високо равнище – браншово. Емерсън непрекъснато търси възможности за повишаване на производителността. Не случайно той е известен най-вече с монографията си “Дванадесет принципа на производителността” (1912). Тези принципи са:

– Точно поставяне на целите;

– Здрав смисъл;

– Компетентна консултация от специалисти;

– Дисциплина;

– Справедливост;

– Бърза и точна отчетност;

– Диспечеризация;

– Писани норми и нормативи;

– Добри условия на труд;

– Нормиране на труда;

– Писани инструкции;

– Възнаграждения за труда.

Друг негов приносен момент е, че той за първи път въвежда сделната система на заплащане.

В своето творчество Емерсън се доближава до Тейлър. Основното различие между двамата е по отношение на структурите на управление. Както посочихме, Тейлър е привърженик на функционалната структура, докато Емерсън издига линейната.

Хенри Форд (1863–1945) е друг представител на този период. За да привлече повече работници, той удвоява заплатите. Внимателно изследва системата на Тейлър и заменя ръчния труд с машинен, като въвежда поточната организация на производството. При нея той заменя надзирателите с машини. В този случай работникът е принуден да се съобразява изцяло с работата на машината и именно тя го заставя да се труди ефективно. За поточната форма е характерна висока производителност. Тя се изгражда на базата на следните принципи:

– Най-краткия път на преместване на изделието от едно на друго работно място;

– Поточността на процеса;

– Рт;

– Едновременността;

– Единното производствено цяло;

– Твърдата маршрутизация;

– Минимум време и минимум материали в незавършено производство;

Друг приносен момент на Х. Форд за развитието на управленската наука, освен създаването на поточната организация, е организирането на производството в масови мащаби. 

Развитието на управленската наука се свързва и с името на Хенри Гант (1861–1919). Той доразвива сделната система на заплащане на Емерсън, като въвежда т.нар. система на задачи и награди, при която заплащането на изпълнителите се свързва с трудови норми. В случаите, когато работникът изпълни трудовата норма, към надницата си получава и награда, а ако не я е изпълнил, получава само надницата. Тук Гант залага и обръща по-голямо внимание на психологическата нагласа на изпълнителите. Той е убеден, че предложената от него поощрителна система ще задоволи повече потребности на изпълнителите и те ще се трудят по-ефективно.

Гант конкретизира управлението в пространството и във времето с помощта на т.нар. “гантови диаграми (таблици)”. Тук могат да се търсят редица приносни моменти, но един от тях е основен – повишава се контролът върху производството. С право можем да отбележим, че Гант е един от основоположниците на оперативното управление на производството. Х. Гант извежда управлението от неговата статичност и разглежда процесите в динамика. 

Лилиан Джилбърг (1878 – 1972) и Франк Джилбърг (1868 – 1924) са последователи на Тейлър. Те са пионери на дисциплината “изучаване на движенията” (Motion Study). Те разработват норми за разход на време за всеки елемент на операцията. Познанията на Лилиан в областта на управлението и психологията и на Франк в строителството създават превъзходен екип, стремящ се да ускори трудовия процес чрез отстраняване на ненужните движения. Те се стремят, колкото е възможно, дадена работа да се извърши максимално опростено. Техните изследвания не се ограничават само върху създаването на най-добрия начин на изпълнение на дадена операция, но установяват, че съществува връзка между движенията и умората. Затова те се стремят да намалят броя на движенията, за да се намали умората (да се поддържа по-висока работоспособност). Най-общо приносните моменти на семейство Джилбърг, за развитието на управленската наука могат да бъдат сведени до:

- анализиране на труда и търсене на методи за това (основен метод, който посочват, е маршрутната работна карта);

- създаване на технология за описание на основните елементи на движение през време на работния цикъл, като за целта се използва понятието “терблинг”;

- правилно оценяване значението на производителността на труда и непрекъснат стремеж към нейното повишаване;

- изучаване на движенията и елиминиране на ненужните такива;

- изследване на умората

- изучаване на умението – работниците следва да бъдат обучавани на най-добрия метод от най-добрия наставник;

- проучване времетраенето на работните операции– необходимо е да се определи колко време е допустимо, за да бъде извършена част от определена работа;

- единственият най-добър метод – всяка работа може да бъде извършена по няколко начина и затова е необходимо да се открие оптималният, като се комбинират различни елементи от използваните в момента методи;

- системно управление – застъпват становище, че всички операции в дадена работа са взаимносвързани и трябва да се вършат най-системно;

- личност и обкръжение – достигат до извода, че производителността на човека зависи от неговата личност и от условията на труд.

Обобщавайки, ще посочим, че освен тези представители на школата научно управление има и други. Но те в общи линии определят облика на този период. Въпреки различията в техните виждания можем да посочим основни характеристики на тази школа:

А. Научна организация на труда.

Б. Стимулиране на работниците.

В. Планиране на работата.

Г. Предварително набелязване организацията на работа.

Д. По време на този период управленската наука се признава като самостоятелна област на научните изследвания.

Дотук разгледахме главно положителните моменти в развитието на тази школа. Като основен неин недостатък може да се посочи, че акцентирайки върху организацията, не се оценява мястото и значението на човешкия фактор. 

2. Класическа (административна) школа 

За основоположник на тази школа се сочи Анри Файол (1841–1925). В монографията “Общо и промишлено управление” (1916) стига до извода, че основните моменти при управление на производството могат да бъдат отнесени и към администрацията и затова се счита за основоположник на административния мениджмънт.

Главна негова заслуга е, че разглежда управлението като универсален процес на съставящите го елементи. В цитираната монография той ги посочва. Според него да управляваш, означава да предвиждаш, организираш, разпореждаш, координираш и контролираш.

- Предвиждането следва да отчита бъдещите и разработените програми за действие.

- Организирането се изгражда двустранно– материално и социално.

- Разпореждането заставя персонала за подходяща работа.

- Координирането е свързване, обединяване, хармонизиране на всички действия (цялата система). 

- Контролирането има грижа за това всичко да се извършва съгласно установени правила и дадени разпореждания.

С други думи, той обосновава основни управленски дейности като планиране, организиране, ръководене, координиране и контрол. Всъщност това са управленски функции. Те имат универсално приложение. 

А. Файол разкрива съдържанието на управленските принципи. Според него нови са правилата на управленската дейност и имат универсален характер. Именно тези принципи правят Файол много популярен:

- Рт

- Пълномощия (власт) и отговорност – там, където има пълномощия, там има и отговорност;

- Дисциплина– предполага кохерентно поведение;

- Единоначалие – даден работник следва да получава заповеди само от един непосредствен началник;

- Единство в ръководството – наличие на един ръководител и единна програма за всички действия, преследващи обща цел;

- Подчинение на индивидуалните интереси на общите интереси на организацията;

- Възнаграждение на персонала – за да се трудят ефективно, работниците трябва да получават справедливо възнаграждение;

- Централизация на властта – както разделението на труда, така и централизацията определят естествения ход на нещата, които пораждат проблема за централизацията и за децентрализацията в управлението;

и) Вътрешна йерархия – изгражда се управленска стълбица, в която всеки нискостоящ управленски орган е подчинен на по-високостоящ;

к) Порядък – всеки трябва да намери своето място, което да съответства на неговите знания, опит;

л) Справедливост – съчетаване на благожелателното отношение към персонала със законността, правосъдието;

м) Стабилност на персонала – търсене на постоянство в състава на персонала, предотвратяване на текучеството, дълговременни съглашения и контакти с работниците;

н) Инициатива – предоставяне на възможности на хората да създават и реализират собствен план от действия във връзка с постигане целите на организацията, свобода на предложенията и лична инициатива;

о) Корпоративен дух – управляващите трябва да изграждат хармония и чувство за единство у работниците. 

Друг приносен момент на Файол за развитието на управленската наука са формулираните от него изисквания, на които трябва да отговаря управленският персонал. Основна част от неговото творчество е посветено на администрацията и подобряване на ЕФ: 

- плановете трябва да се изготвят разумно и непоколебимо да се изпълняват;

- издигни един-единствен компетентен, енергичен, водещ авторитет;

- хармонизирай дейности и координирай усилия;

- формулирай ясни, определени и точни решения;

- подсигурявай ефикасен подбор и служебно повишение на хората;

- насърчавай прояви на инициатива и отговорност;

- осигурявай условия индивидуалният интерес да бъде подчинен на общия интерес;

- бори се против излишните наредби, бюрократичните порядки и хартиеното управление;

- поучение чрез пример;

- духът на колектива. 

Важно място сред представителите на административната школа заема немският социолог Макс Вебер (1864 – 1920). Той развива т. нар. теория на социалната и икономическата организация и теория на бюрокрацията. Формулира универсални принципи на управление на големи организации, изградени на базата на разделение на функциите, пълномощията на собствениците и на мениджърите. Стига до извода, че длъжностите в организацията трябва да бъдат назначаеми, а не изборни. Той изгражда бюрократична организация, която се характеризира със следното:

- Във връзка с постигането на груповите цели следва да се изградят адекватни йерархична структура и функции на организацията;

- Рт – бюрократичната организация разчленява сложните задачи до най-прости операции.

Така те по-лесно се реализират от непосредствения изпълнител, като се създават възможности за по-бързо обучение на нови работници и за използване на специалисти експерти във всички структурни звена;

- При бюрократичната организация са определящи изричните правила и постановления, въз основа на които се вземат управленски решения и се изграждат отношенията между хората – чрез тези правила и постановления се реализират поставените цели;

- За всяка длъжност трябва да се намерят хора с необходимата подготовка, т.е. необходимо е да има съответствие между заеманата длъжност и притежаваната квалификация;

- Тъй като собствениците, водени от стремежа към максимална печалба, често пъти вземат необосновани решения, е наложително управляващите да се разграничат от собствениците, като в крайна сметка се повиши обективността на взетите решения;

- Властническите правомощия се дават на конкретната длъжност, а не на лицето, което я заема, т.е., ако лицето не изпълнява своите задължения, ще бъде лишавано от заеманата 

- Създаване архив от документи, които да съдържат нужната информация за развитието на организацията – така се съдейства за вземане на обосновани решения,

М. Вебер допринася и за изясняване на връзката и различията между понятията “власт”, “авторитет” и “сила” в управлението. Според него ефективността от дейността на организацията се постига чрез реализирането на два принципа:

– “безлична безпристрастност”;

– “корпоративен дух”.

Обобщавайки, можем да посочим някои общи характеристики в работата на представителите на класическата школа:

А. Формулиране на универсални управленски принципи.

Б. Определяне на управленски функции.

В. Разработване на рационална структура за управление на организацията.

Като недостатък за тази школа може да се посочи същият недостатък на школата на научното управление, а именно че не отчитат социалните аспекти на управлението. 

3. Движение “Човешки отношения” 

В условията на обобществяване на производството, с разширяване взаимодействието на хората в трудовия процес и т. н. икономическото развитие все повече зависи от отношенията на хората към трудовата дейност, от предразположението му, от моралните и етични отношения между управляващи и управлявани. Пт не се определя само от техните икономически интереси, но и от състоянието на колектива, условията на труда, възможностите за изява на отделната личност. С други думи, обективното развитие наложи да се обърне внимание на човешкия фактор в процеса на производството. Реалният опит в управлението показва, че човешките отношения между управляващи и управлявани създават у изпълнителите допълнителна мотивация за активна трудова дейност с повишена производителност на труда. Така се появява движението “Човешки отношения”, което е мост към обособяване на поведенски науки, чиито представители могат да бъдат обединени в т.нар. поведенска (бихевиористка) школа.

Като най-ранни предвестници на движението “Човешки отношения” могат да се посочат: Оуен, Хуго Мюнстрърбърг (1863 – 1916), У. Скот (1869 – 1955).

Безспорно обаче е, че това движение се свързва с името на Мери Фолет (1868 – 1933). Тя обосновава за първи път необходимостта от психологически аспекти на управлението. Според нея човешките отношения между управляващи и управлявани не са по-маловажни от властническите правомощия. Определя мениджмънта като “обезпечение изпълнението на работите с помощта на други лица” и смята, че именно той предлага максимални възможности за творческо мислене. Основните проблеми на мениджмънта са проблеми на човешките отношения. Фолет се занимава с мотивацията, ценностите и развитието на хората. Човек е творческо същество. Ето защо управляващите по такъв начин трябва да организират изпълнителите, че те да дадат “цялото си сърце и душа” при изпълнение на поставените задачи. 

Определяща, главна цел на мениджмънта – достигане на интеграционно единство и пътищата за неговото достигане:

– Уеднаквяване на разнородните интереси;

– Коопериране на труда;

– Колективна отговорност;

– Децентрализация;

– Планиране и изпълнения.

Фолет дава ново съдържание и значение на понятията “сила”, “власт”, “контрол”, които са основополагащи в мениджмънта. 

Тя изразява нов възглед за лидерството. Посочва характеристиките, които трябва да притежава добрият лидер:

– Да възбужда желание за действие;

– Взаимодействие на сили, които да въздействат върху бизнеса;

– Интегриране, независима преценка, прозорливост;

– Лидерът трябва да мисли, планира и действа преди останалите. 

Основните положения на доктрината Човешки отношения” са формулирани от Елтън Мейо (1880 – 1949) в края на 20-те и началото на 30-те години на ХХ век. Тогава в американския концерн “Уестърн Електрик Ко” назрява недоволство от страна на работниците. Пт е ниска и управляващите са изправени пред сериозни трудности. Тогава те се обръщат към Е. Мейо. Изследванията са известни под наименованието “Експеримент Хауторн” и са проведени през пе-риода 1927 – 1932 г. Те “станаха крайъгълен камък в мениджърската мисъл”. По време на експеримента на тези, които се наблюдават, се променят условията на труд, продължителността на работа, времето за почивка, заплащането и т.н. Оказва се, че определяща роля за нарастване на Пт имат междуличностните отношения. В процеса на своята трудова реализация на човек не му е безразлично с кого ще работи и какво ще бъде отношението към него. Пт се управлява от предразположението на работниците спрямо работата, от техните приятели и началници.”

Мейо достига до извода, че поведението на хората се управлява от т. нар. колективна атмосфера. Управляващите много добре следва да определят дейността в такива групи. Освен това всеки член на групата има чувство за принадлежност към нея. Той очаква да получи точна оценка за своята дейност и признания. Така той придобива самочувствие и се стреми да повиши Пт.

След експеримента се въвеждат понятията “формални групи”, “неформални групи”, “формален лидер” и “неформален лидер”. Формалните групи се изграждат на базата на предварително установени в организацията правила, докато неформалните – на базата на лична привързаност, симпатия и др. Начело на тях стоят съответни лидери.

От този експеримент за първи път се установява и ролята на промените в отношенията между лидер и подчинени и структуриране на работата. 

Един от видните представители на доктрината “Човешки отношения” е Честър Бърнард (1886 – 1961). Той публикува забележителен труд – “Функциите на мениджъра”, в областта на управлението. Обяснява тънкостите и усложненията в работата на организациите. Достига до върха на своите постижения с анализа на вземането на решение. Поддържа тезата, че този процес има две взаимосвързани страни: логична и нелогична.

Ч. Бърнард изгражда концепция за формалната и неформалната организация. На нейна основа той разглежда и проблема за авторитета и властта. Определя и главната функция на ръководителя– създаването на система от връзки. 

4. Поведенческа школа  

Движението “Човешки отношения” получава своето естествено развитие и продължение във вижданията на Поведенческата школа. Определящо за идеите на представителите от тази школа е, че реализацията на трудовия потенциал на хората зависи от условията на труд и от междуличностните отношения (между управляващи и управлявани, между самите изпълнители). Те изследват различни аспекти на социалното взаимодействие, мотивацията, властта и авторитета, организационните структури, комуникациите в организацията, лидерството, качеството на трудовия живот и т.н. 

“Школата на поведенческите науки значително се откъсва от школата човешки отношения, съсредоточавайки се преди всичко върху методите за пригодяване на междуличностните отношения. Новият подход се стреми в голяма степен да окаже помощ на работниците в осъзнаване на техните собствени възможности на основата на прилаганата концепция на поведенческата наука към построяването и управлението на организациите.” 

Видни основоположници на Бихевиористката школа са Ейбрахам Маслоу (1908 – 1970) и Дъглас Макгрегър (1906 – 1964).
През 40-те години Маслоу публикува монография “Теория за йерархията на потребностите.”. Основни потребности (подредени йерархично), които предлага, са: Физиологически, Сигурност, Социални, Его, Статус, Себереализация. След задоволяване на една потребност се поражда желание за задоволяване с потребност от друго, по-високо ниво. 

В “Човешката страна на предприятието” Макгрегър излага идеи (теории) за мотивите на поведение на управляващите, които определят и стила на ръководство. С други думи това са получилите популярност теория “Х” и теория “У”.

Според Макгрегър теория “Х” се характеризира с три основни постановки:

- Хората са мързеливи, те не обичат да се трудят и се стремят да избягват работата, ако това е възможно;

- Трудно могат да бъдат накарани да се трудят;

- Нямат амбиция, не предприемат инициатива, избягват отговорност. 

Поради това мениджърите трябва да ги заставят да се трудят, като им посоч-ват какво им предстои да правят. Необходимо е да се изградят такива техноло-гии и организационни структури, които само да бъдат възприемани от управля-ваните и те да не могат да въздействат върху тях. Следва да се управлява от позициите на властта, като се осъществява строг контрол върху подчинените. Не трябва да се допуска те да изразяват свое, собствено мнение. Властта е нужно да се централизира, като преобладават санкциите, а не поощренията. Тази теория се свързва с авторитарния стил на управление. 

Оценявайки всичко това, Макгрегър критикува теория “Х” в следните аспекти:

- използваният управленски стил не мотивира хората, в резултат на което се намалява тяхната производителност;

- организационните структури са мудни, тромави, неадаптивни и не отгова-рят на съвременните динамични изменения;

- строгият контрол и системата от наказания не могат да накарат хората да се трудят ефективно и т.н. 

В крайна сметка приема теория “Х” за неефективна и обосновава теория “У”. Най-общо за нея е, че в основата є се поставя човешкият фактор. Тя е изградена на базата на следните съждения:

- човек иска да върши нещо, т.е. работата е естествената му дейност;

- хората непрекъснато се стремят да учат и да се развиват;

- на човек му е необходима публична изява и обществено признание;

- наред с материалните стимули съществено място имат и моралните;

- човек се стреми да участва при вземането на решения, а оттам и да поема отговорност. 

“Теория “У” очаква от всекиго да направи най-доброто, на което е способен. Приема се, че, общо взето, хората са разумни и кооперативно настроени и ако се осигурят възможности, те ще проявят самодисциплина, необходима за ефикасна работа в организацията. Тогава те не вършат работата си механично, а възприемат най-добрия творчески подход към труда си.” 

От 1981 г. е известна и т. нар. теория “Z”. Тя е изградена на базата на японската система на управление. За неин основоположник се счита американският професор от японски произход Уйлям Оучи. 

Основни характеристики на теория “Z” са:

- само ако се поддържа определено равнище на печалба ще могат да се осъществят и други цели на фирмата и затова всички трябва да се стремят към постигането на такава печалба;

- творческите условия за работа водят до повишаване Пт и печалбата, но човек се стреми да се изяви най-добре;

- пожизнено наемане на персонала, което е свързано с доверието;

- умело съчетаване между получените знания и придобития опит, тъй като хората преминават през различни структурни звена, за да достигнат до тези, къ-дето ще бъдат най-полезни;

- умерено специализиран път на развитие;

- системата за атестация се състои в бавно придвижване и хората знаят, че ако се трудят добре, това ще бъде правилно оценено и подходящо възнаградено;

- заинтересованост към професионалните и личните проблеми на хората;

- максимално запазване работоспособността на хората чрез усъвършенства-не системата за труд и почивка, условията и естетизацията на труда и др.;

- стремеж мениджърът да бъде лидер, като системата на управление не се свързва с - групово вземане на решения и колективна отговорност;

- неформални механизми на контрол, при които той прераства във взаимен контрол и в самоконтрол;

- изключително влияние на групата върху индивида;

- взаимно уважение между хората, ангажирани във фирмата;

- акцент върху дисциплината и организацията на работата;

- лоялност към фирмата;

- доверие и т. н. 

Обобщавайки, ще отбележим, че не може да се направи рязко разграничение между движението “Човешки отношения” и Поведенската школа. Ето защо ще посочим общо някои по-важни техни характеристики:

А. Отчитане влиянието на човешкия фактор и междуличностните отношения.

Б. Грижа за подчинените от страна на управляващите.

В. Хуманни отношения между управляващи и управлявани.

Г. Акцент върху психологическото поведение на хората. 

5. Количествена школа 

Количествената школа се нарича още Нова класическа школа. Тя се появява в края на Втората световна война следствие натрупания през войната опит.

Нейните представители акцентуват върху използването на количествените методи за вземане на решения, откъдето получават и самото име. Техните виждания се различават съществено от другите школи, тъй като при управлението се разработва модел на ситуацията (най-често математически). Той опростява реалността. Така се опростяват сложните проблеми, намалява се броят на променливите.

След създаването на модела на променливите се задават количествени значения. По този начин се създава възможност за обективно сравняване на всяка променлива. Основното тук е заменянето на логическите разсъждения с модели, символи и количествени значения. Тласък в развитието на тази школа дава използването на компютъра, тъй като чрез него се разработват множество модели, които твърде много се доближават до реалността, а следователно се повишава степента на точност. 

При управлението се използват знания от математиката, кибернетиката, системния анализ, икономико - математическите методи, компютрите, информационните технологии. По този начин се опростяват сложните управленски проблеми чрез разработването на примерни модели, а използването на количествени методи улеснява вземането на решения в сложни ситуации. В същото време ка-то слабост може да се посочи отстраняването на мениджъра (човека) от най-важните моменти в управлението и замяната му с математика и компютър. 

Виден представител на тази школа е Норберт Винер. В своя труд “Кибернетика или управление и свръзка в животното и машината” той излага идеята за използването на общ подход за разглеждане на управленските процеси в различни системи. Той доказа универсалния характер на управлението и изведе кибернетиката на преден план. Кибернетизацията на управлението води до масово използване в управлението на компютърна техника, информационни системи, което създава предпоставки за автоматизация в управлението. 

Обобщавайки, ще отбележим, че тази школа съдейства за:

А. Масово използване на моделирането при решаването на сложните управленски проблеми.

Б. Прилагане на количествени методи за изработване и вземане на управленски решения. 

Голямата необходимост от съвременни управленски знания, които по-късно да прераснат в управленски умения, изисква не само бързо и комплексно развитие на управленската наука, но и развитие на редица други науки, свързани с нея. За настоящето и особено за бъдещото развитие е нужно все повече да се отчитат реалните условия на обкръжаващата ни среда. Вече не е възможно да се насочим към управление на икономическа система, без да отчитаме връзката й с други системи – екологична, социална и т. н